За рисуването като процес или колко важен е всъщност резултатът

Разказът за чувствата, емоциите, преживяванията от изкуството на Биляна Богданова, наш курсист и приятел от курсовете по Живопис, Графика, Бижута и пластични изкуства.

Дълго мислех как да започна. Не защото не мога да обличам мислите си в думи, не защото това, което ще ви разкажа, е тайна, а защото това чувство е толкова силно и съкровено за мен, че искам по-възможно най-добрия начин да ви представя, докосна и накарам да съпреживеете моето израстване, израстването ми по пътя на изкуството.

Аз съм човек, който има много, получава много, бори се много и преуспява много. Аз съм човек с живот, към който, може би, много хора се стремят. Но отстрани нещата винаги изглеждат по-добре. Не искам да се оплаквам или жалвам, но дните си минаваха без да ми доставят удоволствие. Като един робот, чийто механизъм някой, някога е настроил, без поглед встрани, без емоции. И също като Пинокио, исках да стана „истинско момче“. Започнах да се лутам сред различни занимания, в които моите приятели намираха успокоение. Записвах се на различни курсове. В началото ми беше интересно и ходих с огромно желание, докато един ден те започваха да ми тежат, да ги чувствам като задължение. И както става в приказките – след всички премеждия, идва и щастливият край. Щастливият край при мен, всъщност, беше щастливото ми начало, моето прераждане и себеоткриване…

…Започнах да рисувам.

Предполагам, че за хората, които са го открили много по-рано в своя живот, отдали са му се, изучили са го по класическия начин и са го превърнали в своя професия, усещането би било различно. Но за останалите, тези, които един ден просто сме го оставили да ни намери и завладее, благодарение на вътрешната си необходимост да създаваме, то ни повежда по един дълъг път, насочен към нашето вътрешно Аз.

Моят път започна с желание да изследвам вътрешния си творчески импулс. За съжаление, колкото повече дни от календара махаме, толкова повече годините се натрупват и толкова повече търсим сигурното и губим смелостта да изразим идеите си, било то и под формата на изкуство. Точно тук ни е грешката. Няма как да разбереш, дали можеш да плуваш, ако не останеш без дъно. Нужно е да се отдадеш изцяло. Нужно е да повярваш, че всяка идея е уникална, че всеки човек е творец и единствено малко търсене и целенасоченост са необходими, за да отключиш неподозирани за себе си черти.

И така започваме да изследваме – както външния, така и вътрешния си свят – чрез цветове, форми, композиции, черно-бели графики, рисуване с пръсти… Един от най-силните ми моменти, който все още ми носи огромно удоволствие, е рисуването с пръсти и усещането на маслените бои по пръстите ми и начина, по който се разстилат по платното, разтопени от топлината на ръката.

Рисуването е емоция. Но за да я усетиш трябва да я потърсиш. За нас, начинаещите, първоначално, най-важното беше какво ще излезе върху платното. Искахме това, което виждахме, това, което си предствяхме, желаехме, идиализирахме, да го предадем, пресъздадем, да сътворим нещо уникално, да стане чудо. А от чисто техническа гледна точка, това беше просто една химера. В началото контролът на движенията ни не е достатъчен, за да създадем правилните форми. Не винаги се получават красиви, завършени картини, които да бъдат сложени в рамка на стената или подарени. А инструменти като четка или още повече – шпакла, са толкова чужди, че аз лично направо се чудех откъде да ги подхвана и непрекъснато ги изпусках от ръцете си. По-малко от две години по-късно ги усещам като естествено продължение на ръката си. И точно това е красивото на процеса. Израстването. А не резултатът. Защото резултатът е краен, а процесът – не.

Не съжалявам за нито една картина, която не ми се е получила. Не съм изхвърлила нито една от тях. Е, не съм ги и закачила на стената си . Но понякога ги поглеждам и те ми напомнят за пътя, който извървях – аз и рисуването. Тръпна от нетърпение за всички бъдещи неща, които ще създам. И се радвам, че не спрях да опитвам. Въпреки, че не мога да скрия, че не веднъж съм се чувствала обезсърчена от опитите си. Но предполагам, че това е нормално, когато стремежът ни да постигнем нещо красиво е толкова голям. Може би това се дължи на нашата несигурност, дали творчеството ще остане с нас и дали ще имаме право на още много опити. Може би, защото често търсим бърз резултат, защото чувстваме като провал всяка „нестанала“ картина, а не обичаме провалите. Или, може би, всичко това накуп. Но ако все пак продължим да опитваме и възприемем рисуването като наш вътрешен процес, тогава, изведнъж, всичко се подрежда. Резултатът пак е важен, разбира се, и винаги ще бъде важен, но във всеки неуспешен опит вече ще виждаме шанс и всяка грешка ще бъде урок. И точно това ни помага да израстваме. Не само в рисуването, но и в живота.

Тези „неуспехи“, всъщност, ни показват точно върху какво трябва да работим. Не само върху платното, но и в живота си. Аз например обожавах рисуването с пръсти, трудно хващах четка и предпочитах големите, „набързо“, едри мазки. Типично за човек, който е повече емоционален, отколкото ментален, нетърпелив, действа повече с размах, отколкото да изпипва малките неща и вижда повече голямата картина, отколкото детайлите. Но в живота ни трябват и двете. И точно затова започнах да се занимавам с графика – занимание, при което създаваш нещо с много часове работа, целенасоченост, натрупване, наблюдение на детайла и изпипване. Графиката не просто изисква търпение – тя изгражда такова. Не просто изисква внимание към детайла – тя ти го подарява и то за цял живот, ако можеш да си го вземеш.

Много от вас, сигурно, са моята противоположност – хора на анализа и детайлите. Е, опитайте се да изразите емоциите си върху платно, ама ей така – на едро, с пръсти и цвят. Без да мислите! Дали ще се получи?

Истината е, че резултатът си идва сам. Ако не се вкопчваме в него, а се наслаждаваме на процеса, ако се учим от грешките си и не схващаме всяка недостойна за стена картина като край, то тогава резултатът несъмнено ще дойде. Не забравяйте резултатът е краен, когато вие самите решите това. А дотогава,

… рисувайте!